Великият вожд във Вашингтон възвестява, че желае да закупи нашите земи. Великият вожд се обръща към нас с думи на добра воля и приятелство. Той постъпва много любезно, защото знаем, че не се нуждае от нашето приятелство. Ние ще обсъдим неговото предложение, понеже ни е добре известно, че ако не му продадем земята, белият човек ще дойде с пушки и ще ни я вземе.

Но как може да се купи небето или да се продаде топлотата на земята? Такава мисъл е чужда за нас. Свежестта на въздуха и отблясъкът на водата не са наше притежание – как можете да купите това от нас? Всяка педя земя е свещена за моя народ. Всяко борово клонче, всяко зрънце пясък край брега, мъглата в гъстата гора, всяка полянка, всяка буболечка е нещо свято в мислите и опита на моя народ. Сокът, който всмуква дървото, носи спомена за народа ни. Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са наши сестри, сърните, конят, големият орел – наши братя. Канарите, сочните ливади, топлината на мустангите и на човеците – всичко това е част от едно семейство. И когато Великият вожд от Вашингтон ни изпраща вест, че възнамерява да купи нашите земи, то той иска твърде много.

Великият вожд ни уведомява, че ни дава място,където ще можем да живеем приятно и спокойно. Да бъдем негови деца, а той – наш баща. Може ли това да стане някога? Всевишният обича вашия народ, той изостави нашия народ. Той изпраща машинарии, за да помага на белия човек, строи големи селища за него. От ден на ден той прави вашия народ по-могъщ. Скоро вие ще залеете нашата земя, както водната стихия се втурва от сипеите след пороен дъжд. Нашият народ е отлив без нов прилив. Не, ние сме различни. Нашите деца не играят с вашите деца, нашите старци разказват други приказки.

Всевишният е на ваша страна – ние сме сираци. Ние благоговеем пред нашите гори. Не зная – ние сме направени не като вас. Озарената вода, която тръпне в ручеите и реките, не е само вода, тя е кръвта на нашите деди. Ако ви продадем земята, знайте, че тя с свята и кажете на вашите деца, че тя е свята, и че всеки лек отблясък в бистрата вода на езерата разказва за живота на моя народ. Ромонът на водите е гласът на нашите деди. Реките са наши братя – те утоляват нашата жажда. Реките носят нашите лодки и хранят нашите деца!

И занапред вие ще трябва да бъдете добри към реките и към всички останали ваши братя. . . Ние знаем, че белият човек не ни разбира. За него всяка част от земята е като друга, защото той е чужденец, той идва нощем и взима от земята каквото му хрумне. Земята не е негов брат, а враг и когато я завладее, той крачи към други земи. Той изоставя гробовете на дeдите си и не иска да знае. Той краде земята от децата си и не иска да знае. Той гледа на майка си – земята, и на брат си – небето, като нещо за купуване и плячкосване. . . ненаситният му глад ще погълне земята и ще остави само пустиня! Не зная – ние сме други! Като гледаме вашите градове, нас ни боли. Може би защото сме диви, не разбираме. Трясъкът обижда ушите ни. Що за живот е, ако не можеш да доловиш чуруликането на нощната лястовица или крякането на жабите в езерото в полунощ.

Диви сме, не разбираме. Индианецът се трогва от нежния полъх на ветреца, галещ повърхността на езерото, чувства уханието на въздуха, тъй бистър от падналия по пладне дъжд и тръпчивия мирис на бора. Въздухът е скъпоценен за нас, защото всяко същество диша еднакво – животното, дръвчето, човекът – полъхът е всеобщ.

Белият човек сякаш не забелязва въздуха, който диша. Той е като отдавна умиращ, притъпен към полъха. Ако ви продадем нашата земя, не бива да забравяте, че въздухът ни е скъп, че въздухът дели дъха си с всичко живо и му вдъхва живот. Ако продадем нашата земя, трябва да я пазите свято и нека и белият човек почувства, че вятърът лъха сладост от полските цветя. Ако се решим да приемем вашето предложение, то ще бъде само при едно условие: белият човек трябва да се отнася към животните на земята ни като към свои братя.

Диви сме, така го разбираме. Аз видях хиляди гниещи бизони, изоставени от белия човек, разстреляни от прозорците на минаващ влак. Див съм и неразбирам как може един димящ железен кон да е по-важен от един бизон, който ние убиваме само за да преживеем. Какво е човекът без животните? Изчезнат ли всички животни, човекът би умрял от велика самота на духа. Каквото и да се случи на животните, то винаги се случва и на човека. Всички неща са свързани. Каквато напаст връхлети земята, ще връхлети и чадата на земята. Изхрачи ли се човек на земята, храчката пада на лицето му… Не човекът е създал тъканта на живота, той е само една брънка в тъканта. Можете ли да закупите наново бизоните, когато и последният от тях бъде убит?

Ние не можем да живеем заедно. Ще помислим върху предложението да отидем в резервата. Там ще живеем в усамотение и мир. Не е важно къде ще прекараме сетните си дни. Децата ни видяха бащите си повалени и победени. Нашите воини бяха опозорени. Сега те прекарват дните си в безделие – тровят тялото си със сладки ястия и люти напитки. Няма значение къде ще прекараме сетните си дни. Вече са малко. Няколко часа, няколко зими и няма да останат деца да тъгуват над гроба на един народ, който някога бе тъй силен и изпълнен с толкова надежди, както сега вие.

Но защо да тъгуваме по гибелта на нашия народ? Народите са съставени от човеци – не друго. Хората идват и си отиват, както вълните в морето. Дори белият човек не може да отмине тази съдба. Едно знаем – един ден белият човек сигурно ще открие, че сме едно. И ще разбере, че тази земя е ценна. И белите ще изтлеят – може би по-рано, отколкото си мислят.

Продължавайте да мърсите утробата си – една нощ ще осъмнете задушени в собствената си мръсотия. Но при залеза си вие ще бъдете в най-пищния си блясък – тази прокоба е нашата загадка!

Ние сме диви и мечтите на белия човек си остават тайна за нас. Затова всеки ще върви по своя път. Защото ние държим всеки човек да живее така, както сам разбира, както сам желае, колкото и да е различен от нас. Когато последният от нашето племе напусне тази земя и споменът за него остане в сянката на някой облак над прерията, над тези брегове и тези гори ще продължава да витае живия дух на моите прадеди.