Не само в танца, в живота също никой не е доволен. Една от първите думички в речника на всяко току-що проговорило дете е „още“. Ние непрекъснато се сравняваме с другите, с онези други, които са по-красиви, по-щастливи, по-богати, по-добри от нас и се изпълваме с недоволство. Къде е мястото на недоволството към пътя към щастието обаче?

Всъщност, ние не се сравняваме само с богатите и известните. Сравняваме се с всеки, когото смятаме за по-щастлив. И колкото по-малко знаем за човека, с който се сравняваме, толкова по-крещяща ни се струва разликата между неговото и нашето щастие. Тъкмо защото не знаем почти нищо за него, ние изобщо не подозираме с какви емоционални, психологически и житейски демони се бори този човек.

Оказва се обаче, че сравняването ни с другите е нищожна пречка към щастието в сравнение с едно друго привично сравняване – това с нафантазираните, илюзорни образи. От ранно детство  ние си изграждаме образи за живота такъв, какъвто трябва да бъде – за мечтаната работа (едновременно творческа и стабилна, вдъхновяваща и добре платена, гъвкава и интересна), за нашата идеална половинка (интелигентен, надежден, верен и любящ Принц или чаровна и мъдра, разкрепостена и непоклатима секси Богиня), за нашето външно (и по-рядко вътрешно) състояние. Лошото е, че реалността упорито отказва да се вмъкне в клетката, която сме й сковали, затова се налага да се борим с нея, а в процеса идеалните образи нерядко падат в капана на истинския живот. „Драматизмът на лирическият герой се поражда от разминаването между високия идеал и грубата действителност“, както се казваше в часа по литература.

Какво е решението тогава?

Първо, щом нещастието се измерва с разликата между идеалния образ и реалното положение на нещата, най-логичната крачка е да захвърлим образите и да се порадваме на действителността такава, каквато е. Решението от „второ ниво“ е да запазим образите и да се опитаме да променим реалността. Решението „трето ниво“ е да променим себе си и живота си, с ясното съзнание, че от този момент поемаме цялата отговорност за щастието си, нагърбваме се с управлението на промените, вместо да висим в очакване нещо да ни се случи и щастието да тупне в скута ни като зряла праскова.